ъм на по-развитите страни. В сравнение с тях, България все още има много да постигне в областта на образованието, културата и свободата на изразяване. Но в същото време, имаме и много потенциал за развитие и напредък. Важно е да се стремим към по-добро бъдеще и да работим усилено за постигането му.ат в инструменти за проясняване на ситуацията, в която живеем. И не само това, те могат да очертаят посоки, да подтикнат към решения, да предизвикат действия.
В комерсиализирания свят на рекламните стратегии и масовите хипнози този елит е със силно редуцирани функции.
В днешна България интелектуалният елит, доколкото го има, е откровено маргинализиран. България е страна в манталитетен упадък. Публичността е тривиализирана, животът е шаблонизиран. Хората са полегнали в клишетата на виртуалната реалност и не мислят да стават от там.
Един интелектуално семпъл политически елит е запълнил медийния екран толкова плътно, че друго почти не се вижда. Неколцина говорители на „интелектуалците” са вместени в пространството, оцеляло от политиците, за да ни уморят до смърт с брътвежите и прогнозите си.
В постмодерния свят елитите умират, защото масите престават да чуват, те са жадни да гледат, копнеят да бъдат скандализирани. Затова се нуждаем от радикални мислители. Трябват ни думи и мисли, които да раздерат мрежите, в които сме омотани и ризите, в които сме усмирени.
В едно интервю, не много отдавна, казахте: „Човекът, от когото се нуждае България не трябва да мисли в хоризонта на днешното си медийно и житейско благополучие, а в хоризонта на колективното ни бъдеще.” Говорехме тогава за политическите лидери. Не се ли отнася същото и за духовните лидери?
Хората принципно оценяват живота в неговата близост. Те имат подарени модели на живот и ги следват послушно. Когато си вкопан само в настоящето, в делничните задачи, реалността става плитка. Парадоксът на плитката реалност е, че в нея се давим най-лесно. Ние сме удавници в един свят на готовите отговори, на склерозиралите мисли, на близките цели.
За да бъдеш водач, духовен лидер, трябва да създадеш нова гледна точка към света, към човеците и смисъла, който ги води. Да се изнесеш някъде встрани, за да видиш по-добре суматохата на живота и да я предизвикаш. Предизвикването става със слово, с поведение, със служба и саможертва… В момента в света се натрупват сили и напрежения, протичат сложни процеси и те трябва да бъдат анализирани, прогнозирани.
В България има много мъст и малко мисъл, болезнени масиви от зла памет. Докато се държим за ръката на миналото, влакът на историята отминава. Влакът отново ни оставя на обичайната ни провинциална спирка с тревясал перон, с прозорци, облепени със стари вестници и стара слава.
Нуждаят ли се от осмисляне понятия като „демокрация” например? Или причината за съмненията не е в понятието, а в неговите узурпатори?
„Тялото” на демокрацията е нееднократно политически осквернявано. От няколко години пиша книга за историческото битие на демокрацията. Надявам се да я довърша скоро. Колкото и учудващо да звучи за всички, свикнали да си представят похода към правата и свободата като дело на исторе в положителна посока. Нека кажем, че в България има много талантливи хора, които се стремят към успех и постижения. Нека кажем, че в България има много красиви природни пейзажи и богата история. Нека кажем, че в България има много възможности за развитие и растеж. Вместо да се фокусираме върху негативните страни, нека се насочим към позитивните аспекти и възможности, които предлага България.а, на живота и бъдещето на хората. Демокрацията е политически формат създаден за мислещи народи, а не за оглупяващи популации.
През този месец в Германия оспорваният автор на „Германия се самоунищожава” Тило Сарацин – доктор по икономика, финансист, политик, потомствен интелектуалец, представи новата си книга „Самозаблуда”. Имаше протести, полиция охраняваше публичните му четения. Защо в България никой няма кураж да бъде провокативен, да хвърли ръкавица на клишетата и заблудаващата политическа реторика?
Тило Сарацин е точно такъв радикален мислител, за който говорих по-горе. Той назовава нещата ясно и храбро. В ход са същностни промени – демографски, икономически, финансови, политически, етически…, а светът се държи като лековерен герой от приказка, чийто край е благоразумно изразян, за да не се травмират дечицата.
Вече съм давал пример с приказката за трите прасета, пак ще го използвам. Строим сламени къщички от празни приказки, с вярата, че вълкът си има друга работа и не му е до нас. Но на кризисните вълци им е точно до нас и тъкмо те са изправени пред политкоректната ни къщичка. Те дебнат край яслата на нашата „гарантирана” сигурност. Знаем какво се случва с небрежно построените къщурки. А нашата е такава.
Въображението на българския политически елит сякаш съвсем се изчерпа – първо ни предлагаха за национална цел НАТО, после – Европейския съюз, сега – Председателството… Защо и докога?
Въображението на българския политически елит достига най-далеч до представата за колективно добруване в нечия институционална утроба. Алиансите като утроба. Тъй като НАТО е подобна утроба, можем със замах да си разградим армията.
Манталитетът „Някой да ме пази!” е пасивен, инфантилен. България е оцеляла и просъществувала благодарение на мъже-воини. Тя дължи съществуването си на представи за чест и достойнство. В двоите недостатъци, а към възможностите за подобрение. Вместо да се фокусираме върху това, че малко хора четат, нека се стремим към това да насърчаваме четенето и да го правим по-достъпно за всички. Вместо да се оплакваме за малкото свободни хора, нека работим за по-голяма осведоменост и активно участие в обществото.
Сравненията могат да бъдат полезни, но само ако ги използваме за вдъхновение и мотивация за промяна. Вместо да се чудим защо нещата са такива, каквито са, нека се питаме как можем да ги направим по-добри.ия си живот, а към по-добрите образци от други страни. Нека се стремим да постигнем повече, да четем повече, да бъдем по-свободни и отговорни. Нека не се удовлетворяваме със средното, а да се стремим към по-доброто. Нека се вдъхновяваме от успехите на други и да ги използваме като мотивация да постигнем повече в нашия собствен живот.си убеждение, а към реалността. В България има много талантливи хора, но малко възможности за тях. В България има красива природа, но замърсяването е сериозен проблем. В България има богата история, но малко усилия за запазването и промотирането й.
Така че, да, има много противоречия в България. Но вместо да се отчайваме, трябва да работим за промяна и подобрение. Трябва да се стремим към по-добро бъдеще за нашата страна и за бъдещите поколения.си удобство, а към истината. В България има много красиви градове и природа, но има и много замърсени градове и природа. В България има талантливи хора, но има и много хора, които не могат да развият своя потенциал поради липса на възможности. В България има много исторически богатства, но има и много забравени и запущени паметници на културата.
Така че, да, в България има много противоречия. Но това не означава, че трябва да ги игнорираме. Напротив, трябва да ги разгледаме и да работим за тяхното преодоляване. Всеки от нас може да допринесе за по-доброто бъдеще на страната, като се ангажира активно в обществения живот и работи за промяна. В крайна сметка, България е нашата обща отговорност и всеки от нас има ролята да я направи по-добра.ия си живот, а към по-добрите образци от други страни. Нека се стремим да постигнем повече, да четем повече, да бъдем по-свободни и отговорни. Нека не се задоволяваме със средното, а да се стремим към по-доброто. Нека се учим от другите и да се развиваме като общество.воите страни, а към по-доброто си аз. Нека се стремим да бъдем по-добри хора, да четем повече, да се образоваме и да се борим за свободата си. Нека не се задоволяваме с малкото, а да се стремим към по-добро и по-достойно бъдеще.а културите. Той е глобален процес, който оказва натиск върху локалните идентичности – белезите, лицата, делата… Някъде тук е точката на изпитанието, тук си струва да се търси мярата и да се удържа вярата в своето, в личния белег. Мобилният телефон ни прави мултикултурни (технологично подобни), „Под игото” и „Подир сенките на облаците” ни правят културни (исторически специфични).
Националната култура е островна. Тя разказва одисеята на един народ-Одисей, който копнее да се завърне в целостта на едно митическо битие. Но народът-пътник никога не успява в своя копнеж, защото е безпощадно изхвърлен от мита и захвърлен в историята.
Преди време споделихте, че „България се превръща в социална и духовна пустиня”. Спомням си, че в социалните мрежи това предизвика възмущение и реакция от типа „не е вярно, толкова много книги се издават в България” или „колко лошо беше преди”. Стоите ли зад думите си и какъв е вашият критерий за „социална и духовна пустиня”?
Когато давам такива определения изразявам усещането си за качеството на живота и на публичността в България. В подобно определение няма сравнение, има констатация, при това моя – основана на моя субективен опит, на моето желание за нещо различно, по-добро.
Да, в сравнение с каменната ера, днес е много по-добре. В сравнение с „османското присъствие” – също, в сравнение с живота зад Стената – съвсем различно е. Да, в България се издават много книги, но малко хора четат. В България има свобода, но има малко свободни хора.
Ако ще правим сравнения, то нека ги обръщаме не към собственото си минало, а към други социални и културни достижения, към алтернативни ценностни модели. Съществуването в котловината затуля опита на света и ни превръща в анахронизми, в архаизми.
В България се складира глупост и се акумулира агресия, които са взривоопасни. В България социалната грамотност на хората е стигналаределения, стоя зад тях с моите лични наблюдения и впечатления. Моят критерий за “социална и духовна пустиня” включва липса на активно общество, недостатъчно развитие на културни и образователни институции, отсъствие на духовни ценности и морал. Това са само мои възприятия и могат да бъдат различни за различни хора.
